„И ВОТ СТОЮ И ПОГИБАЮ...”
Анатолий Константинович Передреев (1932-1987 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ФАТАЛНО ЗАКЪСНЯВАМ, ЧАКАМ
Фатално закъснявам,
чакам
сред кал и прах в квартал голям...
С ръка отново бойко махам,
Притичвам:
– Карай ме натам!
Шофьорът спира
и ме качва,
ни сват, ни зет не съм му там,
очи присвива, в полуздрача
размисля – колко ще му дам.
А аз запалвам си цигара.
Спокойно – ще платя – муча!
Той дава пълна газ и кара,
авторитетно аз мълча.
Накриво с поглед ме замерва,
напред аз гледам, срам не знам,
цигарата си дъвча нервно,
размислям – колко да му дам.
Заплата хич, издръжка малка –
а в джоба нямам ни петак.
Стърчи самотно там писалка
и от сакото дава знак.
А ако каже – хайде, плащай!
Ако писалката не ще?
А взе ме той на пътя прашен,
загуби време и въобще...
А бузата му бръчки сбира,
а той замислено мълчи,
колата на адреса спира,
гласът му
дружески
звучи:
– Излизай, не криви очи,
върви, студенте, и учи!
Ударения
ФАТАЛНО ЗАКЪСНЯВАМ, ЧАКАМ
Фата́лно закъсня́вам, ча́кам
сред ка́л и пра́х в кварта́л голя́м...
С ръка́ отно́во бо́йко ма́хам,
Прити́чвам: – Ка́рай ме ната́м!
Шофьо́рът спи́ра и ме ка́чва,
ни сва́т, ни зе́т не съ́м му та́м,
очи́ присви́ва, в полуздра́ча
разми́сля – ко́лко ште му да́м.
А а́з запа́лвам си цига́ра.
Споко́йно – ште платя́ – муча́!
Той да́ва пъ́лна га́з и ка́ра,
авторите́тно а́з мълча́.
Накри́во с по́глед ме заме́рва,
напре́д аз гле́дам, сра́м не зна́м,
цига́рата си дъ́вча не́рвно,
разми́слям – ко́лко да му да́м.
Запла́та хи́ч, издръ́жка ма́лка –
а в джо́ба ня́мам ни́ пета́к.
Стърчи́ само́тно та́м писа́лка
и от сако́то да́ва зна́к.
А ако ка́же – ха́йде, пла́штай!
Ако писа́лката не ште́?
А взе́ ме то́й на пъ́тя пра́шен,
загу́би вре́ме и въобште́...
А бу́зата му бръ́чки сби́ра,
а то́й зами́слено мълчи́,
кола́та на адре́са спи́ра,
гласъ́т му дру́жески звучи́:
– Изли́зай, не криви́ очи́,
върви́, студе́нте, и учи́!
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Анатолий Передреев
И ВОТ СТОЮ И ПОГИБАЮ...
И вот стою
И погибаю
Среди райцентровской грязи...
Вот снова руку поднимаю,
Вот подбегаю:
– Подвези! –
Шофер берет меня,
Сажает,
А я ему ни сват, ни зять,
Шофер глаза свои сужает,
Соображает – сколько взять.
А я закуриваю веско.
Я – будь спокоен – заплачу!
А он дает на всю железку,
А я, откинувшись, молчу.
А он поглядывает косо,
А я поглядываю вдаль,
А я кусаю папиросу,
Соображая – что же дать.
Ведь ни аванса, ни получки, –
В кармане нет ни пятака.
Вот разве только авторучка
Одна торчит из пиджака.
А если скажет – зря возился?
А если ручку не возьмет?..
А он один остановился,
А он один меня везет...
А на щеке его морщина,
А он задумчиво глядит
И, тормозя свою машину,
Мне так,
Не глядя,
Говорит:
– Вылазь, вылазь, не суетись,
Иди, иди, студент, учись!
1961 г.
---------------
Руският поет и преводач Анатолий Константинович Передреев е роден на 18 декември 1932 г. в с. Нови Сокур, Татишчевски район, Саратовска област. От 1933 г. семейството му живее в гр. Грозни, където той завършва училище и след това работи като шофьор и крановик. През 1952-1953 г. учи в Института по нефта в Грозни, през 1954 г. постъпва във филологическия факултет при Саратовския университет, а от 1960 до 1965 г. завършва Литературния институт. Междувременно работи като строител и като литературен сътрудник на в. „Огни Ангары”. От 1973 г., когато е приет в Съюза на писателите на СССР, живее в Москва. Автор е на стихосбирките „Судьба” (1964 г.), „Равнина” (1971 г.), „Воз¬вращение” (1972 г.), „Дорога в Шемаху, Баку” (1981 г.) и „Стихотворения” (1986 г.); след смъртта му излизат книгите с негови творби „Любовь на окраине” (1988 г.), „Лебедь у дороги” (1990 г.), „День русской поэзии. Анатолий Передреев” (1992 г.), „Разбуди эту землю, весна” (1996 г.) и др. Умира на 19 ноември 1987 г. в Москва, погребан е на Востряковското гробище.